Михаил Белчев: Младостта не си отива

Михаил Белчев - бардът, създал текстовете за повече от 2000 песни и изпял десетки шлагери, в четвъртък отпразнува 35 години на сцената с грандиозен концерт в НДК. Специално за юбиляря пяха и много от колегите му, сред които Лили Иванова, Йорданка Христова, Богдана Карадочева, Росица Кирилова, Ваня Костова, Васил Найденов и Борис Годжунов.

Гостите на бенефиса чуха някои от най-известните песни на Михаил Белчев - "Не остарявай, любов", "В полумрака на спомена", "Младостта си отива". Водещи на шоуто бяха съпругата на певеца Кристина и поетът Недялко Йорданов, по чиито стихове са и голяма част от най-хубавите песни на Белчев. Освен с тях певецът е познат и със стихосбирките си "По първи петли" (1987), "Човек за прегръщане" (1994), "Не всичко е пари, приятелю" (1997). Първата си награда "Златен Орфей" той получава през 1969 г. заедно с Мария Нейкова за песента "Закъснели срещи". Второ място на фестивала печели четири пъти, през 1984 и 1990 г. е отличен с първа награда за текст, а през 1996-а - за цялостно творчество.

- Г-н Белчев, стигат ли 35 години на един бард, за да изпее най-хубавите си песни?

- Как ще стигат!? 35 години са само един миг. Аз даже си мисля, че не може да са чак толкова много, но пък трябва да се вярва на времето.
- В един от шлагерите си упорито твърдите, че младостта си отива, но не съвсем?

- Тази песен я изпях преди повече от 30 години, когато си мислех, че младостта си е отишла. А сега съм на 58 и тая младост все не си отива. Но и аз самият няма да позволя да си отиде духът, тялото може да остарее. Нямам право да се предавам. Имам малък син - Константин е само на 9 години, прекрасна съпруга, чудесни приятели, които чакат от мен още неща, имам и хубава публика, която не мога да разочаровам.

- С какво все пак започнахте - с писането или с пеенето?

- Запях чужди песни - на Марк Ариан, Ив Монтан, Жилбер Беко. С Найден Андреев и с още няколко приятели направихме бандата "Пчелите", тогава такива имена бяха на мода. С тази група излязох на сцената за пръв път. Беше през 1967 г. в Дома на българо-съветската дружба.

- Какво искате да чувстват хората, когато слушат песните ви?

- Искам макар и за малко да избягат от проблемите, от скуката на всекидневието. Доказал съм на моята публика, че съм искрен, че съм верен на себе си, а не се поддавам на някакви модни течения. В края на краищата аз й подарявам мислите си, сърцето си. Не можете да си представите колко много хора ме спират на улицата и ме поздравяват всеки ден. Преди концерта десетки ми пожелаха успех. Как да не се чувстваш поласкан, че толкова години публиката ти е останала вярна.

- Какво може да хрумне на един поет в полунощ?

- Какви ли не чудовищни неща. Какво ли не съм правил през живота си, но в повечето случаи щуротиите ми са били благородни. Помня една нощ след купон, няколко души с китари се спуснахме от Орлов мост до Народния театър. Спирахме непознати хора под кестените и им пеехме куплети от различни песни и най-вече от "Булевардът". Никой не ни се разсърди, никой не ни наруга. И това беше преди 20 г. Мисля, че други хора не го бяха правили дотогава. Самата песен "Булевардът" заразява с трубадурското настроение на един софийски гамен. Стиховете на Миряна Башева и моята музика станаха събитие, песента е жива повече от 30 години и се превърна в шлагера на София.

- Защо в песните ви винаги прозира малко тъга?

- Много пъти ми задават този въпрос. Може би такава ми е нагласата. Иначе съм жизнерадостен, а не тъжен човек. Но я има носталгията, тъгата. Аз така си пея. Не мога да създавам разни веселяшки песни, някакви безсмислици, които нито са за моя манталитет, нито за моята култура и знания, нито за моята обич. Обичам хората, затова песните ми са за главата - за размисъл, а не за разтуха. Имам и няколко по-закачливи като тази:

"И аз на 40,

и аз като другите

- да, ама не."

- Смятате ли се за "мъж за отглеждане"?

- За отглеждане ли? Жена ми много добре си се грижи за мен, свикнах и ми е приятно, но не съм безпомощен, не съм от този род мъже, които обичат да ги водиш за ръка.

- Твърдите, че не всичко е пари. Какво за вас е по-важно?

- Ами аз го написах това в текста към една от най-хубавите песни на Лили Иванова - "Не всичко е пари, приятелю". Никой не може да ме убеди, че те са номер едно в живота. Най-важното е обичта, сърдечността, общуването, уважението, приятелството, знанието, българските букви. Аз виждам днес едно неуважение към българските букви, една неграмотност, едни елементарни словосъчетания, един опростен език, откъдето ми замирисва на "Скара-бира". Не че имам нещо против подобни заведения, но не се връзват с мисленето и поезията.

- Какво е мнението ви за шумно коментираните напоследък тв предавания "Биг брадър" и "Вот на доверие"?

- Какво да мисля, от мен какво зависи? Зрелища, гладиаторство. Аз такова нещо не мога да преживея, нито да участвам в подобна авантюра. Ама нали за всеки влак си има пътници, затова и първото е с толкова висок рейтинг. Но "Вот на доверие" е по-добро. Има интересни хора, любопитни въпроси.

- Над какво работите в момента?

- Завърших най-новия си диск, който още топъл представих на концерта в четвъртък. Казва се "Булевардът". В него са включени 17 песни. Освен марковите, които са оцелели във времето и хората ги обичат - "Булевардът", "Младостта си отива", "Късна любов" и "Не остарявай любов", съм прибавил съвършено нови песни по мои стихове и музика на Валди Тотев, Стефан Димитров, Мария Нейкова и други изтъкнати композитори. Естествено на финала е "Младостта си отива", но, както знаем, не съвсем.

- Кой ви помогна за осъществяването на този забележителен концерт, където събрахте всички звезди на родната естрада?

- Много съм благодарен на екипа на Румен Спасов, в чието студио направихме записите, на Вера Илиева, на семейство Красимира и Александър Арабаджиеви, на Аднан Лидиянов и Ивет Христова за приятелската помощ, благодарение на която излиза новият ми албум и стана възможен бенефисът. И, разбира се, на хората от НДК и на г-жа Пени Раева.

- Какво би ви накарало да пеете без хонорар?

- Всяко добро и благородно човешко начинание. Не съм отказвал през годините да пея в болници, затвори... Известно е, че не отхвърлям такива идеи, стига да съм убеден в почтеността им и да имам информация къде отиват парите от концертите ми.

- Ще се промени ли българският шоубизнес, след като влезем в Европейския съюз?

- Ние сме си в Европа и не знам защо трябваше да изминем този трънлив път, за да докажем, че сме европейци. Европейският съюз, разбира се, е нещо по-различно, но аз не знам какво ще ни коства това. Надявам се да бъде добре и съм го написал в една песен, нещо като химн на България по музика на Тончо Русев, която Веселин Маринов изпя:

"След мен не знам какво ще бъде,

но сигурно ще бъде по-добре.

И само за едно ще съжалявам,

че няма да ме има някой ден."

- Какво пречи на България да върви напред?

- Липсват й повече хора, които милеят за нея, и по-кадърни управници. Може би и по-богати, за да не посягат толкова на разни неща. Не й трябват позьори, неграмотници, шарлатани, измислени герои и медийни фигуранти, парламентаристи, които само ни будалкат, без да имат нужния опит или поне капка чар. Не умеят дори да те излъжат красиво. Нужни са ни интересни хора, водачи, магьосници.

- Чувствали ли сте се някога "прелъстен и изоставен" именно от политици, които обикновено преди избори се сещат за творци като вас?

- Те са ми толкова ясни, че нито могат да ме прелъстят, нито да ме изоставят. Но аз мога да го направя.

- Но няма да го направите...

- Естествено, защото съм истински българин и не бих се принизил в собствените си очи.

- Кожените ви дрехи продължават да са ваша запазена марка.

- Аз обичам кожата, особено черната, създава ми чувство за лукс и уют. Чувствам се удобно в тях и мисля, че ми стоят добре.

- За какво обичате да харчите пари?

- О, направо умирам да харча. Приятно ми е да правя подаръци на детето, на съпругата ми Кристина, на приятели. Обичам хубавите ресторанти, атмосферата на един приятелски обяд или вечеря, стига да мога да си ги позволя. Обичам живота. Когато нямам пари, си подвивам опашката и се прибирам вкъщи да страдам и да пиша.

- А как си почивате. Имате ли си хоби?

- Купувам много книги, събирам месингови предмети, но и много ми подаряват, защото знаят тази моя слабост. Имам у дома и много хубави икони и картини. Скъпо хоби, но добре, че имам приятели художници. Много ценя иконите на Антон Балахуров. Имам графики на Стоимен Стоилов, рисунки на Георги Липовански, творби на Едмон Демирджиан и много други. В моята къща витае вярата, истината за живота и така възпитавам и сина си. Освен това обичам и да пътувам, което съм го казал в една друга песен по музика на Валди Тотев:

"Осъмвал съм на гарите

с китарата на рамото,

релсите събирал съм в едно.

Колко ми е струвало, само аз зная -

гледам на света с едно око."

- Само една муза ли имате в живота си?

- Не мога да кажа една муза, въпреки че разбирам подтекста на въпроса ви. Впечатлявам се и сетивата ми се активират от най-различни неща. Дори ми е трудно да ги назова.

- Бихте ли направили серенада на жена си?

- О, тези номера съм ги правил много пъти. Сега, като напиша нов стих или песен - тя ги чува за пръв път.

- Разбрахме, че младостта не си отива, а кога си отива любовта?

- Никога, поне за мен. Не бих живял и миг без любов. Освен ако не стане непоправимото.

- Фаталист ли сте?

- Може би малко. Роден съм на 13 август, буквата М от името ми е 13-а по ред в азбуката и вярвам, че ми върви на това число.

- Един много жълт вестник писа, че едва ли не сте изтъркали стъпалата към кабинета на кмета Софиянски, за да ви направят почетен гражданин на столицата...

- Това беше идея на Стефан Данаилов и други мои колеги и приятели, които адресираха специална подписка до кмета. Аз лично дори не знам къде му е кабинетът. На страниците на този вестник даже твърдяха, че заради мен кметът минавал през задния вход, а всеки, който познава сградата на ул. "Московска", знае, че такъв изобщо няма. И жена ми също преследвала Софиянски. А Кристина от четири месеца е главен експерт в дирекция "Култура" и точно от нея кметът разбра, че сме го обсаждали. И толкова се ядоса... Въпреки написаните простотии бих оценил много високо едно такова признание.

- Какво не си харесвате?

- Аз изобщо не се харесвам, не съм си тип - прегърбен, заеквам, имам още маса недостатъци, всичко накуп. Майка ми ми казваше преди време: "Спокойно, някои хора говорят гладко, но няма какво да кажат, други са красиви, но никой не ги забелязва." Такъв съм си, не се харесвам, но пък имам много приятели, които ме харесват.