Данъчният процесуален кодекс и клопките на бюрокрацията

Приемането на данъчен процесуален кодекс (ДПК) несъмнено е крачка в правилната посока. Защото с един правен документ цялостно ще бъде обхваната една и съща материя, разпокъсана до сега в няколко закона и множество поднормативни актове. С това мнозинството в парламента демонстрира воля за продължаване на данъчната реформа въпреки буксуването й. Като имам предвид, че изпълнителната власт ще изтъква главно положителните моменти от предложения от Министерския съвет проект, ще се спра на това, което смятам, че прави ДПК по-малко ефективен, по-малко демократичен, по-малко желан от професионалисти с гражданска позиция. Нарушеното равнопоставяне на данъкоплатеца с държавния администратор в изпълнението на правата и задълженията отваря широко врата пред изнудването и рушветчийството. В предложените текстове са определени почти всички срокове, когато данъкоплатецът е изпълнител на задължение. Що се отнася до задълженията на администрацията, в повечето случаи те не са споменати, както в чл.36, ал.4 и ал.7 и чл.112.
 
Във взаимоотношенията на администратора с данъкоплатеца трябва да бъдат премахнати всякакви възможни субективни действия. Неприемливо е да бъде облечена в законова форма волята на администратора, защото това, което зависи от преценката му, може да се превърне в обект на пазарлък и подкуп, както в чл.72 ал.2. Даже равнопоставеността би намерила по-висша степен, ако законопроектът предвижда, когато данъчната ревизия трябва да се извърши в помещението на данъчния администратор, предварително да бъде определен началният и крайният час за всеки ден от проверката. А защо не се осигурят и условия да присъства представител на данъкоплатеца, като в останалото време данъчният орган да не борави с документацията.
 
Пред съдебната власт не може да бъде накърнена равнопоставеността. Това е конституционно право. Ако ДПК ще се придържа към него, трябва да отпаднат всички текстове от проекта, които предварително поставят данъкоплатеца в позицията на виновен. Например ал. 8 на чл.108 гласи: “Фактическите констатации в ревизионния акт в производството по обжалването му се считат за верни до доказване на противното”. Същото се повтаря в чл.109, ал.7. Според мен констатациите са верни до обжалването им. От този момент до съдебното решение са предмет на съдебен спор, в който всяка страна трябва да докаже твърденията си.
 
Бюрокрацията е болестта на съвремието. Без нея не можем да си представим държавната администрация. Именно затова трябва да бъдат сведени до минимум благоприятните условия за нейното укрепване.
 
В предложения проект се сблъскваме с разпоредби, които правят данъчната администрация последна решаваща инстанция, както в чл.121 ал.1. Не стига че с тази разпоредба данъкоплатецът е лишен от право на обжалване на изменена или отменена част от ревизионния акт, но и нищо не ограничава данъчния орган още повече да утежнява положението данъкоплатеца. С ал.2 от същия член се затваря кръгът - не може да се обжалва пред съда това, което не е обжалвано по административен ред. В ал.3 още по-ясно се казва, че ако решението на данъчния орган не е задоволително, данъкоплатецът е длъжен да изпълнява. Това е божествената воля на нашето демократично управление. А чл.125 ограничава действията на съда, вместо на данъчната администрация. В чл.130 ал.1 “съдът решава делото по същество, ...”, в ал.2 “...изпраща на съответния компетентен данъчен орган за решаване на въпроса по същество...”. Смятам, че коментарът е излишен.
 
Въпреки че са ни известни проблемите, произтичащи от съдебните производства, не е приемливо нито да се ограничава съдебната власт в полза на изпълнителната; нито да позволим да се намалява доверието в нея.
 
Разграничаването на функциите на различните власти е един от признаците на демократичното управление. В случая заемането от данъчната администрация на неприсъщи за изпълнителната власт функции представлява, меко казано, отстъпление от демократичната ориентация на промените. В чл.79 ал.2 данъчния орган заема функцията на специализиран орган към съдебната власт. Такива разпоредби, които ощетяват данъкоплатеца и правят данъчния орган първа и последна инстанция в решенията, срещаме и в чл.149, ал.4. В чл.163, ал. 3 отново действието на съда се ограничава до степен на обезсмисляне на съдебната намеса.
 
В много случаи в предложения проект са предвидени възможности за действия на данъчния орган, които могат да бъдат характеризирани като полицейски мерки. Така изглежда чл.77, особено при проявата на субективизъм в изпълнението на разпоредбите на чл.24 и чл.72. Член 106, ал.2 приравнява данъчния орган към положението на полицията спрямо престъпниците.
 
Тези разпоредби могат да имат голямо значение за установяване на данъчна дисциплина и повишаване на събираемостта на държавните вземания. Условието е те да се изчистят от всякаква възможност за длъжностна злоупотреба, като насилствените мерки се прехвърлят на съответните органи и се утвърди равнопоставеността пред съдебната власт.
 
При ранните етапи от подготвянето на проекта ставаше дума за Ombudsman. В приетото от МС текст този въпрос е пренебрегнат. Смятам, че е повече от необходим такъв орган - независим от данъчната администрация, който да разглежда жалбите на данъкоплатците. Особено на този етап от преходния период, в който не можем да се похвалим с развити активни структури на гражданско общество.
 
ДПК, който предстои да бъде приет от парламента, трябва да даде тласък и на националната икономика, и на демократичните реформи в цялото общество. Това не би било възможно, докато се гледа към данъкоплатеца като на потенциален престъпник, а не главно като на производител, за който държавната администрация трябва да се грижи.
 
За по-ефективен данъчен процесуален кодекс е нужна ясно разработена концепция и широка обществена дискусия.